Лазанята, като верен представител на италианската кухня, влиза в списъка с „любими“ на хора от цял свят. Вкусното ястие има своята история, която ще ни отведе дълбоко в древността.

Има три теории за нейния произход, две от които се отнасят до ястие от Древна Гърция. Основната версия е, че „lasagne” произлиза от гръцкото „laganon”, тънък лист от тесто за паста, който се нарязвал на лентички. Думата „lagana” до ден днешен се употребява за вид безквасен хляб.

Според друга лингвистична теория, думата идва от гръцкото „lasanon”, означаващо „пиростия или поставка за саксия“. Римляните взели назаем думата, като я преправили на „lasanum”, oзначаващо „гърне за готвене“. Самите италианци пък взели името на съда, в който лазанята се приготвя, като след това наименованието започнало да се употребява за самото ястие.

Има още една теория, която ни връща в Англия от 14 век. Според нея, тестеното изделие е плод на рецептата „Loseyn”, която е описана в книгата „The Forme of Cury”, използвана по време на управлението на Ричард III.

Приликите с днешната лазаня наистина са налице, като най-голямата отлика е липсата на домати, които пристигат в Европа чак през 1492 година. Първите коментари за домати се срещат в книга от 1544 година, а първата готварска книга с доматени рецепти се появява в Неапол през 1692.

Като при повечето видове паста, думата „lasagne” е в множествено число. В традиционната рецепта за тестото, приготвяно в Южна Италия, се използвали грис и вода, а в северните региони, където нямало грис – яйца и вода. В днешна Италия тя се произвежда от твърда пшеница.

За вкусната лазаня изключително важни са сосът (бешамел) и сиренето. Днес лазанята се прави от 6 слоя, като между всички има плънка от месо, гъби и/или зеленчуци, а отгоре – сирене/кашкавал и масло. С плънката може да се експериментира по различни начини.