„Една чаша топла гъста сметана, десет супени лъжици безсолно краве масло – разтопете ги на възможно най-ниска температура. Всяко действие, което предприемете, ще има отражение върху крайния продукт. Трябва да варите картофите с обелките и с минимално количество вода, иначе те няма да могат да я поемат. Трябва да бъркате непрекъснато, докато кравето масло и сметаната се стопяват в тигана, иначе няма да могат да се съчетаят.“
„Вниманието, което отделяте на нещо толкова просто и толкова основно като любовта, е от ключово значение.“
Последната бутилка шампанско бе охладена. Сабин я отвори и си наля една чаша. Свали си престилката. Но не съблече старото кожено палто. Затова пък вдигна косата си на кок, както ѝ бе заръчал да прави баща ѝ, когато я изпрати тук.
Движеше се като призрак.
С дървена лъжица тя разби картофите на ниска температура, за да ги подсуши, а после малко по малко добави сместа от краве масло и сметана. Направи точно онова, което казваше рецептата, но то като че ли не се получаваше. Картофите станаха твърди и се залепиха на топка около лъжицата. Тя намали котлона, изля малко шампанско в тигана и пак опита да завърти лъжицата. Нищо не стана.
Свари още картофи, взе последното останало краве масло и отново започна. След известно време картофите бавно и постепенно се превърнаха в пюре. Рецептата изискваше по-нататък половината от сместа да бъде сложена в намазана с мазнина тавичка, покрита с дебел пласт тънко нарязани бели трюфели, пласт сирене „Пармиджано-Реджано“ и тук-там краве масло. „Повторете процедурата, докато не използвате всичките разбити картофи. После поставете тавичката в много гореща фурна от 10 до 15 минути до образуването на кафеникава коричка.“
Тавичките вече бяха опаковани, затова тя използва железния плосък тиган. Не беше идеално, но ставаше. Коричката стана златистокафява и изпълни къщата с богатия аромат на бели трюфели и топло сирене.
Сабин си взе чашата с шампанско и тигана с картофи, отнесе ги в трапезарията и седна на масата. Последното дърво в огнището се бе превърнало на въглени. Тя извади рецептата и я хвърли върху него. Листът пламна за миг, после пламъкът намаля и накрая се стабилизира. Величествен и висок.
Бобо беше прав – в крайна сметка това бяха само мачкани картофи. Отнемащи много време. Трудни за приготвяне. Никакво наследство.
Зазоряваше се. Подобно на останал без въздух плувец, слънцето си проправяше път през ослепителния шум на синевата, която беше море. Небето, обгръщащо Вила Фернан, кървеше в цвят и светлина.
Тази кожа, тази коса, това божествено лице. Призрак след призрак. Този живот. Или онзи.
И после тя си взе една лъжичка картофи.
– Прелест!
Откъсът е от книгата "Бели трюфели през зимата" на ИК "Кръгозор"
