В поредицата Учените на 21 век (очаквайте всяка сряда), която стартираме с тази статия, имаме благородната цел да ви запознаем с едни от най-изтъкнатите умове на 21 век. Те няма да принадлежат към една единствена наука, просто защото последното е невъзможно. За да бъдеш учен през това хилядолетие, ти трябва да си един отлично обоснован всезнайко с безспирен и всепоглъщащ интерес към всички земни и неземни процеси.

Какво знаем за науката на 21 век? Някои учени мозъци често казват, че в днешно време науката е в един вид регресия. Че най-великите открития вече са били направени и че оттук можем само да се сгромолясваме. Много може да се спори по този въпрос. На мен лично ми се струва, че човешкият мозък за първи път в историята е способен да побере толкова много информация.

Днешните "умни” са хора на противоречията, те комбинират науки и създават нови. Те могат да направят велики открития дори по теми, които лесно се считат за изчерпани. Просто защото сме свикнали с последните до степен, в която спираме да се замисляме.

Водата в случая няма да бъде случаен пример. Ще ви разкажа за откритията на един модерен учен – проф. Джералд Полак (Gerald Pollack).

Кой е той? Професор по биоинженерство от Университета във Вашингтон и автор на една много любопитна теория за водата, която мнозина наричат революционна. Изследователят е прекарал цяло десетилетие в опити да убеди световната аудитория, че водата всъщност не е течност! Той е носител на множество награди и звания, дадени му от различни уважавани световни институции. Полак е и главният редактор на научния журнал WATER.

В своята нова книга, "Четвъртата фаза на водата”, д-р Джералд Полак доказва колко подценявана е водата като една от животворните субстанции на Земята. Ние, хората, не гледаме на водата като на нещо феноменално, и тъй като научният фокус на 21 век се е изместил от откриването на нови фундаментални закони към детайлирането на вече съществуващи, нещо така основно продължава да бъде незабелязвано. "Четвъртата фаза на водата” е парадоксална книга по много параграфи.

 _{Снимка: Thinkstock/Guliver}

Водата е вездесъща и повсеместна, и въпреки това може да се превърне в ново поле за изследване. Един от крайъгълните камъни на неговия научен анализ е фактът, че досега нито една теория за водата не разглежда фактора енергия, особено лъчистата. Чрез поредица експерименти Полак и екипът му доказват, че воден слой с хидрофилна повърхност* има съвсем други показатели от "отлежалата” вода. Екипът му показва, че този слой има структура много по-близка до леда, отколкото до "течната” вода, и че същият този слой, който наричат "зона на изключението”, става по-голям под действието на падаща светлина. Още по-интересното е, че тази зона не е неутрална каквато е самата вода, а е негативно заредена. Нейното натрупване създава положително зареден участък в близко съседство, като по този начин тази падаща енергия започва да се складира.

Така се стига до доста въпроси. Ако светлината може да предостави енергията, която е необходима за създаването на тази кристална течност, тогава какво се случва с водата в Световния океан, която всекидневно е облъчвана с падаща слънчева радиация? За да потвърди своите предположения, Полак дава за пример експериментите на италианския химик и физик Джорджо Пикарди (1895-1972), който открива, че химичните реакции показват различни резултати под действието на слънчева активност. Няколко процеса на планетата Земя вече започват да се обясняват с дългосрочните космически цикли, като сезонния грип, вариациите в честотата на земетресенията и вулканичните изригвания, температурата на морската повърхност, биоразнообразието и неговата цикличност. Каква роля може да е изиграла водата като посредник на тези земно-космически взаимодействия?

Разбира се, още много работа очаква д-р Полак и неговия екип. Самият той обещава в бъдещите си трудове да отговори на всички въпроси, на които досега не е успявал. Дано!

*За да ви стане по-ясно какво е хидрофилна повърхност, буквално "обичаща вода повърхност”, ще ви дадем пример с вид термити, които използват такива повърхности по тялото и крилцата си, за да се прикрепват към растенията, които колонизират.

** За написването на тази статия е използвана информация от онлайн изданието 21^st century Science and Technology.